ДепартаментМедии и комуникация

Интервюто взе Виктория Димитрова, студент в бакалавърска програма „Връзки с обществеността“


Разговарям с професор Десислава Бошнакова - всестранно развита личност, за която човек, слушайки и четейки, бързо разбира, че е съумяла да запази свободата на детския дух, търсеща тази красота на живота, която променя погледа ни и ни кара да се чувстваме като перца.

Човек, с когото би искал да си говориш най-малко седмица, една от неизменните части на Нов български университет, където преподава от 1999 година насам, PR експерт, собственик и управител на PR aгенция, която се занимава и с консултиране, трейнингови програми, и издаване на книги. Тя е блогър и автор, нейни книги са „PRоговорки“, „Политическите комуникации в мрежата 2.0“, „Колективната мъдрост“ и „13 истории за W+2“.

Професор Бошнакова, изключително приятно ми е да разбера малко повече за личността Ви, връзката Ви с Нов български университет и тоновете любов, които излъчвате.
Била сте едва на двадесет и осем години, смея да кажа все още неопитна, когато сте започнали да преподавате в университета. Нека първо Ви попитам – защо НБУ и преминава ли тръпката от преподаването?

Като повечето хубави неща в живота, срещата ми с Нов български университет бе напълно случайна. Моя приятелка ме покани да уча с нея ПР в НБУ. Тя изкара един курс, а аз останах до ден днешен. Това е най-дългата ми любовна връзка досега. И с преподаването се захванах на шега, без да съм го планирала и без да ми е било заветна мечта. Но тръпката е страхотна, още повече, че мога да видя плодовете на своя труд и да имам ученици, които надминават учителя си. Ако човек открие страстта си в преподаването, тя няма как да отмине. А и срещите с млади хора държат преподавателя по-дълго млад, без да се налагат пластични операции.

Голяма част от студентите са апатични към процеса на обучение, по една или друга причина. Вие говорите за това как се стараете всяка Ваша лекция да бъде изнесена по съвсем различен начин спрямо предишната, за да може тези, които не са присъствали да се почувстват достатъчно глупаво, че не са дошли, което си е абсолютно майсторска тактика. По какъв начин изграждате връзка със студентите и държите ли да засилите ангажираността на всички?

Трудно можеш да си вършиш работата като преподавател, ако не успееш да ангажираш студентите в процеса. Иначе просто си говориш. Разбира се, че е невъзможно да запалиш искрата у всеки, но това не е и необходимо. За мен важното е да не спирам да опитвам да помагам на тези, които искат и да бъдат до тях, когато имат нужда от подкрепа, за да отварят врати, които на пръв поглед изглеждат добре заключени.

Опитвам се да бъда искрена, да бъда в крак с времето и да не създавам напразни надежди, които подхранват високо самочувствие, което е без покритие. Опитвам се да бъда за студентите си преподавателя, който аз имах късмета да открия в лицето на проф. Владимир Михайлов.

Презадоволеността на моето поколение сякаш ни е превърнала в ненаситни млади хора, вечно търсещи все още нещо, което да ни накара да работим и учим със страст. В този ред на мисли, достатъчна ли е любовта към това, което преподаваш, за да предадеш плам?

След дълги години на преподаване установих за себе си, че освен любов към това, което преподава, добрият преподавател трябва да може да приеме, че ще създаде по-добри професионалисти от самия него. Трябва да можем да преодолеем егото си и да работим за другите, не за себе си. Учителят дава на учениците си (студентите си) частица от себе си. И за да се случи магията на успешното образование студентът и преподавателят трябва да се харесват. Никой не учи от хора, които не харесва.

А как една жена успява да бъде чута и да събуди желание за действие у хората, което се отнася и към работата в собствената Ви PR агенция?

Мисля, че полът няма значение в тази ситуация. Просто трябва да знаеш какво искаш, да знаеш как да накараш хората да работят и да бъдеш строг, но справедлив. И да не забравяш, да даваш похвали, когато има защо. Управлението на хора е сложна работа, а новите технологии съвсем не я правят по-проста. Точно напротив.

Неотдавна Вие сте завършили магистратура по Театрална режисура отново в Нов български университет. Рядко се срещат личности като Вас, които не спират да се търсят и да надникват още по-дълбоко в себе си, за да отключат нови страсти, а и е доста интересна комбинация с PR. Без да издавате идеята на евентуален бъдещ проект, просто ще попитам – за какво бихте искали да разкажете на света?

Връщането на студентската скамейка беше изключително освежаващо преживяване. Мисля, че всеки преподавател трябва да се връща от време навреме там, за да знае какво преживяват студентите и да може да си върши работата по-добре. Но да се върна на въпроса: Има много неща, за които бих искала да говоря, но не спирам да говоря за креативността – колко е важно да се научим да мислим, да не спираме да мислим, да съхраним любопитството си към новото и да не ни е страх от новото, защото новите неща са навсякъде около нас.

Проф. Бошнакова, откакто знам, че ще проведем това интервю, не спират да ме гъделичкат отвътре едни въпроси, свързани с всички причини да излъчвате толкова лекота, топлина и емоция. Оставяте у хората впечатление на личност, която няма очи за грозното в живота, защото е избрала да бъде движена от това, което я прави щастлива и смело кривва от пътя. Споделете ми, какво никога не Ви омръзва?

Да се влюбвам – да се влюбвам в нови неща, нови преживявания, нови идеи и да търся добата страна на нещата, което е и темата на блога ми. Доброто е тук, просто трябва да отворим очите си за него и да не спираме да се учим да обичаме.

А за какво човек трябва да има търпение?

Това не е въпрос за мен. Търпението е най-слабата ми черта. Не мога да чакам, трудно ми е да чакам и въпреки че с годините съм се понаучила малко, пак ми е трудно. Но хубавите неща стават бавно и това не е само приказка на баба. Истина е.

Вие сте човек, който не е загубил от смелостта си или поне съумял да извлече уроци от всяка ситуация. И за да бъде финалът също толкова позитивен и цветен като Вас – какво бихте казали на тези, които тепърва ще рисуват завои по пътя си и търсят отговори, попаднали във водовъртежа на хаотичността си?

Мога само да кажа, да бъдат себе си, да слушат интуицията си и да не се притесняват, че другите не одобряват решенията им. Както казва моят любим сър Кен Робинсън – „Ако не сте готови да сгрешите, никога няма да измислите нищо оригинално“. Така че напред, всеки провал е крачка към успеха.

Интервюто е част от проект в рамките на курс „Вътрешноорганизационни отношения“ на гл. ас. д-р Евелина Христова, пролетен семестър на академичната 2017/2018 година.

Снимка: Цветан Игнатовски